Старото гробище

Вървях бавно и мълчаливо, без даже да се замисля накъде. Не след дълго стигнах до изоставеното гробище и се засмяха. Мрака явно ме теглеше сам към себе си. Разходих се малко наоколо и спрях. Избарах един по голям надгробен камък и се настаних отгоре. На нощното небе нямаше нито една звезда, а и беше новолуние. Въртешно се усмихвам. Мрака беше нещото, което най-много обичах. Вятъра брулеше безжалостно около мен и създаваше тих шепот. Благодарение на перфектните си сетива веднага чух, а и надуших че ме приближава човек. Погледа ми се опита да го форкусира, но дори аз не можех да гледам през камъните. След малко накакво момче се поеви...

Разхождах се бавно и безцелно извън града, където климата ставаше някак си по-суров и студен. Наоколо цареше пълен мрак, а на небето не грееше и една звезда. От гробищата лъхаше студеният дъх на смъртта, а силуетите на надгробните камъни се губеха и предавайки се в студените обятия на нощта, изчезваха, губейки се в тази мрачна феерия от тъмнина и зловеща тишина.
Някъде в средата на гробищата, върху най-големия надгробен камък, стоеше някакво младо, на пръв поглед момче.Не можех да различа чертите на този непознат, затова плахо се приближих и поздравих:
-Здравей! Мога ли да попитам какво прави човек на това място по това време?-като казах това леко се притесних, защото задавам прекалено кофти въпрос и то на човек който дори не познавам.
Докато очаквах да получа отговор на въпроса си, усещах как студения вятър си играе с косите ми, как нежно ме гали по лицето, а след това, деликатно спускайки се по дрехите ми, ме подминаваше оставяйки ме леко да потрепвам.

Погледа ми обходи момчето и на устните ми заигра усмивка.
-Хм... Май си нов тук? - Личеше си, че няма предства на какво място е попаднал. - Принципно човек, не трябва да бъде тук по това време... А аз не съм някакъв си обикновен човек. - Засмях се тихо. Чувах как кръвта пулсира във вените му, но не ми пречеше. Бях се научил да контролирам жаждата и почти не ми правеше впечатление. Погледнах го отново. - А какво правиш ти тук? - Както той сам бе намекнал, беше странно сам човек да се разхожда точно тук и точно по това време на ноща. И определено беше доста изненадващо. Изправих се от камъка и му го посочих ако иска да седне, на мен не ми пречеше да стоя прав. Нямаше никакво значение всъщност... - Между другото аз съм Ейдриън. Ейдриън Ивашков.

-Аз съм Арън....Арън Слей.... - представих се набързо и продължих думте си - Ти си вампир, нали? - попитах Ейдриън и се настаних на надгробната плоча.
-Знам, че не е нормално, човек да е тук, но аз си имам причина...Тъмните, мрачни места, винаги са ме привличали...с техния мрак, мистериозност и тъмнина.
След тези си думи замълчах, защото през главата ми мина мисълта, че може би му досаждам с приказките си.
Замълчах и загледах пълната луна, сякаш бях изпаднал в транс. Не знаех кое бе горе и кое долу, но това не ме касаеше за момента. Студенината, вилнееща наоколо, мигом изчезна, или пък аз я бях забравил...? Това също не бе от значение.
Седях си на надгробната плоча, загледан в луната, давайки воля и свобода на мислите и чувствата си.
Изведнъж, без да усетя как, паднах от плочата, на която се бях настанил..
-Добре съм. - казах жизнерадостно и се засмях.
Видях безизрания поглед на Ейдриън, който ми се стори малко объркан. Честно и аз бих бил, ако някой ме попита дали съм вампир, а след това падне и хилейки се да стане и да ми каже, че е добре.

Този май не беше с всичкия си. Бях попаднал на пълна откачалка. Погледнах го и поглатих глава. Поне бързо беше загрял какъв съм.
-Да, вампир съм... А ти явно си хлапе, което има опит с такива. - Огледах го отново. - Е Арън... Не те ли е страх да стоиш до вампир... Може да се сбогуваш с голяма част от кръвта си... - Засмях се и показах зъбите си. Интересно ми беше колко откачен е и кога ще побегне с писъци от мен. Луната огряваше гробището и засилваше ефекта, отразявайки се в зъбите ми. Момчето изглеждаше свястно на пръв поглед, а и ми беше забавно с него, така че май трябваше да спра да го плаша. Присъствието на някой ми действаше добре, а и имах с кой да си поприказвам. Пресегнах се и извадих една от надгробните плочи от земята, настанявайки се на нея. Погледна Арън с очакване на отговора му.

-Хммм...питаш дали ме е страх от теб.. - повторих разсеян въпроса. - Ами не, не ме е страх от теб. - казах, поглеждайки зъбите му, в които сега луната се отразяваше.
Засмях се и казах:
-Мнемм... Не се плаша... Ни най-малко. Дори не смятам да бягам нито с писъци, нито презглава, крещейки за помощ.
Нощта бе тъмна и луната пронизваше мрачния воал от мрак, който бе покрил гробището.
-Ами ти? Ти какво търсиш тук? - попитах смело, усмихвайки се.

Засмях се отново.
-Аз ли? Ами аз си търся лесни жертви. Глупави, лековерни момченца. - Изправих се и се приближих една крачка към него. - Радвам се, че не те е страх, така стават по-интересни разговори. На колко си Арън? Двайсет? Или двайсет и две? Изглеждаш прекалено млад... И между другото кръвта ти мирише добре. - Вече не исках да го плаша, просто отбелязах факта. Не ми пречеше миризмата му, даже ми беше много забавно. - Та на колко си? От кога си тук?

-На 16 съм. Тук съм отскоро. Опитвам се да съм независим, нооо май не ми се отдава особено добре. - казах и се засмях.
Гласът ми се разнесе из празното пространство.
-Ами ти? Ти от кога си тук? - попитах самоуверено, насовайки разговора в друга посока.
-Ако си гладен, не е ли по-лесно да отидеш в някой ресторант? Има един
наблизо...Любим ми е. Ако искаш можеш да пробваш храната там, вместо да я гониш тук. - казах и леко се засмях, отмятайки бретона от лицето си, защото дразнеше зрението ми.

Храна? Той или не знаеше с какво си има работа или наистина не беше с всичкия си.
-Ехо, хлапе... Аз съм вампир май го забрави. Храната... Хм, все едно ям кал. Ти имаш ли изобщо представа какви са вампирите? Явно не... - Замислих се за секунда. Щях да му обесня ако попита, но първо трябваше да отговоря на въпроса му. - Аз също съм тук отскоро, едва няколко месеца. - Замислих се на предната част на думите му. Искаше да бъде независим.. - Независимоста е трудно нещо хлапе, особено когато си просто човек и особено когато си само на 16... Защо не си при семейстовото си? Все още си малък... Ти си просто дете...

Изпитах нужда да посетя гроба на един от някогашните ми повереници. Беше вече нощ, но за мен това не бе от значение. Слязох на земята появих се зад едно голямо дърво. Нямаше никой който да е наблизо и да ме е видял. Запътих се към гроба. Какво да видя 2 момчета стоят до него. Единия по точно седеше на надгробната му плоча. Забелязах че единия е вампир...нямаше как да не разбера! Дали момчето не е в опасност, все пак е човек?!
- Хм... извинете за прекъсването, но седите на гроба на мой близък!
И двамата се обърнаха към мен. Усетих, че вампира е дружелюбно настроен към момчето - това бе добре поне не е в опасност.

Огледах внимателно момиче. Бе висока и с дълга руса коса. По миризмата бързо разбрах, че бе ангел и се подсмихнах. Явно този град наистина беше доста откачен... Изправих се с усмивка и продължих да я гледам в очите.
-О, така ли? Извинявай, не знаех. - Огледах я отново. - Ти си ангел, защо си тук? - Мразех заобиколките и реших да карам направо. Нямаше как да не бе надушила, че съм вампир, но не изглеждаше изплашена. Не бях настроен враждебно, но все пак не биваше да има толкова спокойно хора около мен. Май бях загубил тренинг. Определено трябваше отново да си възвърна зловещото обаяние...

- Посещение при близък. - Не ми допадна начина по който се бе втренчил в мен. - Мога да те питам същото? - Огледах го изучаващо... хм, е трябваше да призная, че е симпатичен.
- Да не си правиш среднощна закуска? - На лицето ми се изписа лека усмивка. Минах няколко крачки напред към него. Май присъствието ми не го притесняваше, а по скоро може би забавляваше. Продължаваше да ме гледа а при последния ми въпрос дори се разсмя. За вампир имаше приятен смях. Погледнах момчето до него. Гледаше доста учудено. Май не трябваше да идвам точно тази нощ.

Засмях се отново. Подмятането за среднощната закуска беше добро, но за съжаление грешно.
-Ми, грешиш. Нямам намерение да закусвам тази вечер. - Усмивката остана на лицето ми и до мен Арън май се отпусна малко. Спомних си другият и въпрос. - А относно това какво правя тук... Наскоро си купих къща в града и реших, че е хубаво да пообиколя и да опозная местноста. Оказа се, че тук е доста по интересно отколкото предполагах, имайки впредвид всичките различни миризми и съпътстващите ги раси, които открих. Но се изненадвам да видя тук ангел... Още повече такъв, който не е изгонен от рая...

- Защо мислиш, че само изгонените бродят по земята? И да градчето е доста интересно. - Продължавах да се взирам в него. Мисля, че дори започнах да го намирам за интересен. Със сигурност другите ангели няма да са очаровани като разберат как съм си бъбрила с вампир. - Харесва ми да се разхождам тук долу. Понякога се случват доста интересни неща. - Усмивката не слизаше от лицето му, напротив дори се разтягаше и ставаше по голяма.
- Присъствието ми не те ли притеснява? Повечето вампири не се чувстват добре около ангели... а ти май се забавляваш? - Започнах да се напрягам. Не бях свикнала да разговарям с някого особено вампир.
- Мисля, че не се представих. Аз съм Катрин.

*Нарушено правило 4 с емотиконка.
Edit by: ВеРоника МаРс

-Да ме притеснваш ли? Не, ни най-малко... Нямам никакъв проблем с ангелите. А и ти изглеждаш мила. - Приближих се малко към нея и и подадох ръка - Аз съм Ейдриън, Ейдриън Ивашков. - Катрин стисна ръката ми мило. Изглеждаше интересна личност, но определено ми беше трудно да си представя приятелство между вампир и ангел, още повече такъв, който не е игонен от рая. - И не мисля, че само изгонените бродят по земята, просто наистина е странно да видиш ангел на земята, още повече в някое гробище и още повече такъв, който така спокойно си бъбри с вампир. - Замислих се малко и добавих. - От къде имаш желание да си тук, със сигурност горе на някой облак е по-забавно.

- Да може би е, стига да не попаднеш на някой буреносен... - Засмях се леко. - Гробището не е сред любимите ми места, но тук е погребан един човек за когото преди се грижех. Веднъж годишно идвам на гроба му. - Свих рамене, незнаеща какво друго да кажа. Тогава си спомних какво каза за бъбренето. - Да и аз не можех да си се представя да си бъбря с вампир, но с теб всъщност ми е приятно да говоря. Определено до сега не се бях запознавала с някого на гробище, - засмях се отново - но май за всичко има първи път. - Забелязах, че е доста спокоен и се държи почти като човек.

Кимнах и разсеяно.
-Да, определено за всичко има първи път. - Подсмихнах се леко и погледнах към тъмното небе. - Странно ми е да си ви представя там горе... Сигурно подскачете от облак на облак с арфа в ръце. - Замълчах и по-погледа на Катрин ми стана ясно, че съм доста далеч от истината. Е все пак все още ми беше доста странно да видя ангел да броди по земята, още повече да се държи така мило с вампир, тъй че явно имах доста изкривена представа за нещата. - Катрин, защо не ми разкажеш малко повече за ангелите?

Добре. Като за начало не подскачаме по облаци с арфи в ръце. - Стана ми смешно само като си представих подобна картинка, не се сдържах и се засмях. - Имаме си.. ами нещо като Вашата земя, хм но в по добър вариант. Има гори, реки, поляни, животни общо взето всичко за което се сетиш и е приятно и хубаво. Също така имаме и криле, но да не си помислиш, че са като по филмите с пера. - Погледнах го и му се усмихнах. - Повечето по нисши ангели живеят в Рая, тези с по висок ранг можем да слизаме на земята. Всъщност от известно време насам прекарвам повечето си свободно време тук долу. - Усмивката ми изчезна, почуствах се леко самотна. Минах няколко крачки назад и се опрях на ствола на един голям дъб. Ейдриън ме последва и седна в основата му. - Може би си търся приятели или просто компания.

Начумерих се малко.
-Е, жалко, че ми разби представата за облаци и арфи. Така ми изглежда доста обикновенно... - Замълчах смутено. Не исках да я засегна, но наистина ми звучеше обикновенно, макар да осъзнавах, че едва ли е така. Въображенито ми рисуваше какви ли не прекрастни пейзажи. Погледнах Катрин.
-Виж ако е толкова хубаво наистина не проумявам как някой би искал да слезе тук. Ангелите ми изглеждате доста безпомощни, може много неща да ви наранят.

-Не сме безпомощни! - Казах с малко повишен тон. - Ние сме най - силните същества! Да тук не е особено интересно, но се намират и привлекателни местенца... е не е като горе. - Замислих се за секунда, след което се обърнах с лице към него и казах - Искаш ли да видиш Рая, може да ти покажа и крилете си? - Усмихнах му се подканващо. Не ми се искаше да призная, че съм слязла на земята, за да търся компания и приятел. Вероятно щеше да ме помисли за жалка. Ама какъв съм ангел... да търся приятелство от вампир. Е по добре е от нищо. След като не чух отговор добавих. - Е? Искаш ли? - Усмивката отново озари лицето ми.

Покледнах я шокирано.
-Искаш да ме заведеш в рая или нещо не разбрах? - В това нямаше никаква логика. Ангел да кани вампир в рая. Като нищо щяха да ме подгонят с факли... Но относно второто и предложение, това да ми покаже крилата си... Е, на това не можеш да устоя.
-Относно рая, ами не мисля, че е добра идея... Но определено искам да видя крилете ти. - Не исках да си призная, че никога не бях виждал ангелски криле. Бях срещал ангели, но обикновенно просто ме поглеждаха и се стараеха да стоя възможно по-настрана от мен. Е, бях вампир, тъй че това беше нещо естествено. Докато всички тези мисли минаваха през главата ми, погледнах Катрин в очакване.

Около мен присветнаха светкавици и зад мен се показаха ясните очертания на няколко метровите ми криле. Със всяка следваща светкавица те се разперваха и ставаха още по - ясно видими. Погледнах Ейдриън, който гледаше със интерес. Усмихнах се доволно.
- Е какво смяташ за тях... харесват ли ти? - Попитах леко развълнувано. - А относно рая не се притеснявай никой няма нищо да ти каже или направи. Там може да иде всеки, който е поканен от ангел. - И изредих няколко вида създания без демоните. - Предложението е в сила ако размислиш. Сигурна съм, че ще ти хареса. - Усмивката не слезе от лицето ми.

Гледах без да вярвам на очите си.
-Дали ми харесват? Ти шегуваш ли се? Страхотни е. - Боже, чувствах се като развълнувам пубер. Не можех да откъсна очи от крилете и, а думите и сякаш не достигаха до мен. Май каза, че предложението за рая е все още в сила... Отклоних поглед от крилете и и я погледнах в очите.
-Да, ще обмисля предложението ти. Определено, ще е доста интересно да ме разведеш из рая, но все пак не мисля, че ще се чувствам особено удобвно там. Няма да се чувствам на място. - Млъкнах и след миг добавих. - Не знам дали за ангелите би било същото ако слязат в ада например...

- Нека ти поясня. Когато си там няма такова нещо като несигурност, разочарование, страх и "не на място". - Оставих крилете да се виждат, знаех че му харесаха от начина по който ги гледаше с такъв захлас. - Там съществуват само и единствено дори и приятни емоции. Всеки отишъл там, имам предвид душа, създава свой собствен рай. - Установих, че докато вижда крилете ми няма да чуе думите ми и ги скрих. Чак тогава той се заслуша в думите ми, но по изражението на лицето му видях, че леко се разочарова от това, че ги скрих от погледа му.